В предсмъртния спазъм на юлското пладне,
когато Денят си зализва перчема,
готов да се хвърли надолу с главата
между Марица от ляво и синевата.
Слънцето бавно започва да слиза
направо от хълма по смачкана риза.
И Вятърът грабва цигулката стара,
преди да засвири край светофара,
своята малко приспивна балада,
отвъд Хоризонта на път за площада.
Денят си прибира последните грижи
и сяда самичък да се подстриже,
на дървено столче оттатък реката,
между Марица от ляво и синевата.
Бавно припада на лятото здрача,
който наужким тепето прескача,
но гледа единствено само Луната,
която се мъчи да хване гората.
В небето се гонят Звезди и Комети,
макар че Луната навъсено свети.
И още се сърди на всички сезони.
Дървета и камъни. Птици и клони.
Вселената сякаш с балтон се намята
и леко открехва на Изток вратата,
преди да посрещне на прага Луната,
която се връща сама от гората.