Миг във вечността. 

Писък в самотата. 

И видях аз нищото. 

Как до мен е празно. 

Сякаш хора има, но душите малко са. 

А всичко пищи. 

А всеки се моли. 

Сякаш съдбата е просто фантазия. 

И плачем. 

И гръб обръщаме. 

А сълзите ни молят за малко внимание. 

Сякаш хора. 

А нима не са те едни души.

Макар и кратък да е техният път. 

А къде ли те отиват после. 

Защото човекът бързо ги забравя. 

Бягат те от съзнанието. 

Просто капят. 

А не капем ли и ние като тях. 

Пътят ни може по-дълъг да е.

Но краят еднакъв.