Миг да се вкопчим отново
Колко угасващи въглени тлеят в огнището...
Пукат прощално, а въздухът трепкав дими.
Час или два... И ще станат подобни на нищото.
Някъде в тъмното ние ще млъкнем сами.
Топло ни беше. Не търсехме вълнени халища.
Кюнецът чак до червено рисуваше блян.
Греехме пръстите с нашата трепетност палеща.
Пламваха думите в шепот, от зов разгорян.
Зимата драскаше вихри в стъклата разплакани.
Скърцаха вятърно грохнали стари греди.
В глухата бъдност на утрото, тъй недочакано,
бавно изстиваха куп уловени звезди.
Наръчът вече привърши. Изчезнаха трупите.
Огънят - гладен, а няма какво да яде.
Съчки останаха... Чувства, но някак пречупени,
скрити от чуждите погледи с тънко перде.
Вече е миг да се вкопчим отново, до скъсване.
Тлееща вярност да спомни семеен олтар.
За да си кажем със теб не студеното: Късно е!
Рано е още! Виж, има в огнището жар!
(От "Жълтици в дъбовата ракла")
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лъчо Калъчев Всички права запазени
