Илюзиите свършиха.

До шушка!

Очакванията на корен гният.

Търкалят ги житейските вихрушки,

пилеят ги по пътя зимни сприи...

Заблудите се сипят като прахан,

опърлени от суховеи люти;

надежтите сред здрача излиняха,

мечтите си отидоха нечути.

Какво остана?

Старата ми стряха

и простото огнище до стената...

Защо и раните не отболяха?

В безвремие

какво кълни в душата?

Предчувствията се стопяват в сивото,

а страстите са хладно пепелище...

Нима накрая

всичко си отива?

Нима накрая

не остава нищо?

Желанията вчерашни къде са,

амбициите пази ли сърцето?

Или са сухи храсти в хладна есен,

пред белия саван на снеговете?

О, не!

Аз все пак нещо съм запазил

– безформено, безлично, без значение –

случаен спомен? Отзвучала фраза?

Мираж от пясъка горещ край мене?...

Мираж, навярно!

Лъжесвят далечен;

сред сухата пустиня – полъх влажен

– неистински, изопачен, ...но вечен.

Защото този свят

е свят миражен!

И са били мираж – и не от днеска,

а от мига, от който крача буден! –

надежди, щастие,

мечти гротескни,

илюзии,

очакване,

заблуди...

Е, и какво?

В една миражна драма

през дюните на дните жарки газя.

А може би в най-пълната измама,

в самия край –

лежи един оазис?