Отново сам оставаш ти

след хиляди лица и хиляди лъжи.

И бършеш поредните сълзи

от измъчените си очи.

Вярваш ли изобщо,

че всичко някога ще се нареди?

Обръщаш се отчаян и виждаш моето лице,

копнеещо болката ти да изтръгне

от разбитото сърце…

Но живот за теб вече не съществува

и нищо от този свят не си струва.

Не искаш да обичаш, смисъл вече няма.

Раната отровна е и е голяма.

В безсилие раняваш себе си,

ала боли ме мен,

невинен като малко дете си,

но си с поглед студен.

А аз протягам своите ръце

да прегърна твоето лице,

сълзите ти да пресуша

и да ме погледнеш с пречистена душа.

Но сякаш призрак аз докосвам

и моля се със сълзи на очи

да не си се превърнал в това и ти.

Но гледаш ме със поглед вледенен,

изпепеляваш всичко живо в мен.

И не мога да проумея

как от добрия се превърна във злодея.

Защо отрече се от всичко чисто и добро,

защо предаде се пред поредното зло,

което светът ти причини?

Защо ли моето сърце не може болката ти да облекчи,

защо любовта не може от раните да те излекува,

знаеш ли, според мен, все още си струва

да опиташ поне още веднъж.

Ето ръката ми, за нея се дръж.

И не позволявай нищо да те сломи,

защото за тебе аз страдам, както за себе си не си страдал ти...