Светът е спрял и всичко го боли:
главата, раменете, коленете.
От болките дори му се крещи
в минутите на този час завѐтен.
Вселената се люшка за очи,
уплашени от страшната разруха.
Вихрушката помита и руши,
а някой пак напълнил е търбуха.
Последната му хапка е вина,
потънала в зенѝците на Края.
Защо не си признаваме страха,
а винаги в тъмата му блуждаем?
Светът е спрял и всичко го боли.
Участвал е на бягане щафетно?
Поканим ли в живота си мечти –
картината ще стане многоцветна!
© Димитър Драганов Всички права запазени