Мое вдъхновение
Аз пак те чакам, мое вдъхновение.
Мъглите, на които си ме дало,
премрежват мойто зрение.
Засенчват ми медала.
Аз пак те чакам.
Ръката пак е на сърцето,
да чувства как тупти.
Ах, говори ми, мое вдъхновение!
Говори ми, говори!
Ще те чакам и ще те обичам.
Мое вдъхновение,
разкъсало душата на поет,
душата ми посипваш с вълнение.
Аз чакам теб. Аз чакам теб.
Обичам те.
Макар, че късите ти панталонки
са доста избелели.
В косите ти - сплав от смола и клонки.
На коленете ти засъхналата кръв.
Е, така те обичам, мой изгрев пръв,
моя радост едничка, мое мило дете!
Ах, как обичаш това старо море!
Колко обичаш красивия сън!
Затова така тичаш,
все навън, все навън.
Почакай, върни се!
Не искаш? Добре.
Но, поне обещай ми, мое мило дете,
че когато навън развилнява се дъжд,
и морето беснее и разбива води,
когато мойта възглавница красив сън ти шепти,
ти ще дойдеш при мене, израсъл цял мъж!
И ще топли душата ми студеният дъжд.
и ще плачем заедно за това старо море.
И ще шепне възглавницата сънища, стихове.
Колко ще сме щастливи!
Но тогава, не сега.
Ти ще дойдеш при мен, знам това.
Мое мило вдъхновение!
Mоя, мила съдба!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Зорница Всички права запазени
