Вдишвам името ти

с изгрева.

На зазоряване шептя го,

подобно на молитва.

Сипе слънцето лъчите си,

а аз, изгубена,

повтарям думите едни и същи.

По пладне изтощена,

тихо идвам като сянка.

Пак присядам във краката ти

за миг откраднати усмивки.

Сетне се изправям,

продължавам, все нататък,

гдето среща слънцето звездите.

Привечер, останала без сили,

облечена във сиво отчаяние,

пристъпям тихо,

търся жадно

някой пристан непознат.

Търсейки, мълвя

молитвата си неизменна –

твойто тайно име.

Нижат се безплътни

Думите свещени,

във които

губя вяра с всяка стъпка…