Молитвата ми

Към тебе, господи, гласът ми се издига,                 

лети безспирно, като безплътна чучулига.         

Глас отчаян, съкрушен вопьл тих,                        

въплътил в себе си тъгата на любовен стих,          

понесъл се към безкрайните небесни сфери,         

до престола твой  се издига, той иска да намери                   

и нашта мъка, о, блажени, да ти довери                         

печала, що стяга тъй страшно нашите гърди.           

...............                                                                            

Историята започва в древността - от Адам,

когато той блаженствувал в рая горд и сам,              

когато слушал песните на пойните птички,            

не знаещ за нещастието, което ще донесе на всички.    

Когато ти, господи, над него се смили,

самотата му да разсееш, ти жената сътвори!           

Ти вля в нея прелестта омайна на нощта,               

жилото отровно на отмъстителна оса,                     

нежното сияние на луната,                                   

безпощадното коварство на змията,                 

да бъде променлива като вълните           

и хладна като блясъка на звездите,       

да бъде безценна като опала,                  

но и страшна като острието на кинжала.               

Тогава ти, боже, стана и вдигна ръце                                

пророчески издума сьс свито сърце:                

- Бъди щастлив с нея, Адаме, до гроб         

от днес ти не си свободен, ти си роб!          

Мъчи  се със нея до своя жалък край,     

в това тя ще ти помогне, знай!                 

Ти вече не ще се кланяш на мен -          

нейното име ще шепнеш всеки ден.      

За теб аз ще остана легенда, мит          

и ще изчезна във вековете затрит.        

Ти, господи, тогава стана и ги благослови, 

погледна ги с тъга и в безкрая се загуби.          

И Ева в свойта мрежа Адам омота                      

и той изчезна в примките на любовта.              

Той вярваше в нея, не в бог,                               

и щастлив падна в капана жесток.                    

Късно разбра, че от там измъкване няма,         

късно разбра, че тя не се казва Ева, а измама.      

Щастлив за миг - нещастен за години,                   

той пак подири, боже, теб в небесата сини.           

Уви! И ти, уплашен от гнева на таз жена,             

зад облаците скри се и махна с ръка.                  

И ето далечните внуци на дядо Адам                    

поглед към теб вдигнаха, но нямаше те там.              

Боже, и ти бе паднал на някоя в краката, 

зарязал небето, ти бе слязъл на земята.        

Остави ни нас навеки нещастни,                              

сред безброй змии с образи прекрасни.                                 

Ето - аз свършвам, преставам да пиша,                        

макар че душата ми още въздиша,                                        

защото аз виждам  - мойта "Ева" пристига                              

и пак ще изчурулика - "Престани! Стига..."