Момчето… и вятъра
Момчето… и вятъра
Бях мъничко хлапе… а гонех вятър!
Прелиствах книгите с обрулени ръце,
повдигах прашните завеси на театър
и погвах мислите с напрашено сърце.
Стисках във шепи златното брашно,
замесено със непрогледнали сълзи-
любов и скръб се биеха, добро и зло!
Камбанна песен леех в своите гърди!
Отекнал стон звънливостта крадеше
и с бурята рисуваше мъгли във мен.
Любов златиста в сенките трептеше,
както луната крие се от слънчев ден.
Там горе… път се гърчеше в баира,
присядах морен със прегъната снага.
Мечтата бодра нов наклон избира…
и пак сизифовски напрягах колена!
Търкалях морен сладострастно питка,
духовно гладен, в ненаситни грехове.
Полуда сладостна или желана битка?
Сърце преситено… не гони ветрове!
Пробягват стъпки в стихове горещи!
Май надхитрих те, Ветре мой студен?
Замесвайки брашното в мисли свещи-
събирам туй- що разпилял си в мен.
* * *
Омайнико, запали тая свещ Момчето,
което с теб израсна и твори!
Почивай днес… аз нося те в сърцето.
Душата ми със тебе ще лети!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Борис Борисов Всички права запазени
