Залезът обагря в пурпурно червено безучастната стая.
С долитащия си аромат босилека ни напомня че не сме само кожа и кости и мръсотия.
Има и красота в света и в нас.
В цветята обаче няма нищо некрасиво.
Освен когато вехнат и се подготвят за следващия си живот.
Навсякъде настъпва нощта.
По различно време и понякога продължава по-дълго и от влюбено туптене на сърцето.
Изпълзяват стаените кошмари, вятърът свири силно.
Отвява спомена за топлите, но летливи моменти.
Опитваме се да ги запазим, но те се трошат и хиляди парченца влизат в очите.
Изкривеният свят ни показва колко по-красив може да бъде животът погледнат през стъклен филтър.
Пречупената призма примамва да се стремим към това, което не можем да сме.
Но и не искаме да се отказваме да се стремим към надеждата на кехлибареното утро.
Замръзналото време под светлината на светещите улични лампи напомня за безкрая.
Колко не ми се вярва да го има, но той си е там и не бърза.
Имаме само него и другото е суета.
Наивна, крещяща, пропита от страх.
Пред смъртта и пред постоянството на времето.
Всичко е суета освен късчетата безвремие, които се стаяват под уличните лампи.
© Тсе ТСЕ Всички права запазени