Сутрин се събуждам без лице.
Със уморен скафандър вместо него.
После се гримирам. Без ръце.
Със вкаменелост от могъщо его.
На сцената излизам. Себе си играя.
(Всеки мисли, че съм влязъл в роля.)
В остатъчната си наивност търся Рая.
(Откривам само смачкана неволя.)
На акробатите започвам да завиждам:
на тях въжетата не им оставят белези.
Обесвам се с усмивката фалшива
несподелен и ненамерил себе си.
Нали съм ужким ням, сподавям вик.
И пак във съблекалнята се подслонявам.
Животът ми е безподобен цирк,
а пък съдбата - тъжна клоунада.
© Елена Биларева Всички права запазени