Морето
Морето
Аз никога не пиша за морето,
за плажа и солените вълни,
за стъпките по пясъка, където
преплели са се хиляди съдби.
За него има стихове и песни,
една от друга – по и по-добри,
написани от хора интересни
и не за слава, не и за пари.
Длъжници на морето са мнозина,
дошли заради него на света,
след срещи на любимия с любима,
по пясъците златни край брега.
Когато е навъсено и злобно
разбива с ярост горди брегове,
а в тихи дни – спокойно и чаровно,
усмихнато ласкае и зове.
Морето можеш вечно да сънуваш –
то щедро позволява ти това,
но щом опиташ сам да го преплуваш,
превръща те във капчица вода.
Понася те през водната стихия
и с вятъра по твоите платна,
соленичко припомня за ония –
невърнали се още на брега.
Природата му всъщност е такава -
нахална, ненаситна, че и зла,
обрича те на гибел, на забрава,
а ти си мислиш: – всичко е съдба!
Живее то по своите закони,
но кой от тях за нас е най-значим?
От скъпите ни влюбени сезони
избрахме ли си кой да заличим?
Морето даже в битки оцелява –
потъвали са в него градове,
но с обич силна може да дарява
най-смелите си, истински мъже.
Изправи ли се някой до морето
усеща всъщност колко е раним,
но песните му – влели се в сърцето,
до сетния си дъх ще затаим.
Морето пази всичките си тайни
под синия и слънчев небосвод,
но то, от дълбините си безкрайни,
изпраща ни и жажда за живот.
За него няма повече да пиша.
Тъгата в мен едва-едва личи...
Но искам да е силно и да диша,
когато го погледна със очи.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росен Гъдев Всички права запазени
