Он хохочет, чтоб не зарыдать.

                    Максим Рилски "Хайне"

I

Клоунът каза, че ме обича.

Тръгнах нагоре, към цветния град.

Бързах към него - различен от всички -

толкова влюбен, нехаен и млад.

Той ми отвори намръщен вратата.

Гръб ми обърна - небрежен, сънлив.

Нещо си сбъркала - каза с прозявка -

не теб очаквах. /Бе страшно красив!/

Тръгнах надолу по пътя печална.

Чух женски смях и потръпнах от студ.

Поглед нагоре отправих прощален -

гледах прозореца - светъл и чужд.

Там силуети се движеха вяло,

нещо си шепнеха, свели глава,

там той прегръщаше моето тяло,

аз си отивах - ненужна душа.

После вратата се хлопна внезапно.

Стъпки изстреля панелният храм.

Моето тяло се върна обратно.

Клоунът трепна - останал бе сам.

II

Моят клоун в жълта дреха

гледа ме студено и добро.

Нямам никаква утеха -

свърши се, било какво било.

В жълта риза моят клоун

с мургава, изискана ръка

стиска новата си роля,

а в очите му тече тъга.

Моят клоун все е тъжен -

смее се - забавен и красив,

с нова маска пак ни лъже,

а зад маската е мрачен, сив.

Там, зад маската, е пусто,

друга е съвсем реалността,

липсва шареното лустро,

светят в мрака обич и тъга.

Там за мене няма място

и за моя бялорозов цвят.

Там за двама ни е тясно -

жълторозовото не е цвят!

И изтрила сълзи, тихо сричам -

Клоунът не ме обича.

1992