Въздигам себе си на кръст

 да се низвергна, унижа,

самонакажа и пречупя...

И милост аз от теб, от тях

не искам и не ми е нужна -

от себе си пощада искам да получа,

да се възродя, като се нараня,

за всички сълзи, бесове и вопли,

нощите и дните ми изгризали кат

плъхове-предатели, маскирани на феи.

Тръните на розите, увехнали, но нецъфтели,

постеля да са за душата ми навехната,

воят на койоти нека е приспивната ми песен,

сълзите рубинени изстисквам от сърцето -

нека да са сладост те едничка за небцето,

нокти ще забия във очите си лъжливи -

нека изтекат със спомени все още живи,

бялото в душата ще почерня със магия

и всички недокоснати мечти ще пия -

докле разсъдъка замътен не избистря,

за да мога себе си от тебе да пречистя

и тогава кръста на живота ще въздигна,

на колене пред себе си ще падна,

ще си простя, ще хваля Бога, че съм жива

и после истински докрай ще съм щастлива...