3.02.2011 г., 16:04 ч.

Моят път 

  Поезия
604 0 2

Моят път

За добро или за лошо

не ме пипайте, ви моля,

израних се в тая пошлост

накамарена от воли.

 

Аз бях тръгнала по пътя -

знаете го - през гората,

тих и сенчест, нежно скътан

между корени, в цветята.

 

Да вървиш там - то е песен,

то е приказка, балада,

епопея пролет, есен,

или сняг, когато пада.

 

За добро или за лошо,

на пътеката - преграда,

аз опитах се да скоча

и успях, но в края паднах.

 

И тогава...станах червей,

а пътеката - в земята,

да пълзя във мрака черен

това искаха краката.

 

И пълзях, а те вървяха

горе в  улици, в площади,

над главата ми сновяха

с хиляди и без пощада.

 

За добро или за лошо,

но от времето паважа

на така се разположил,

че можах да се покажа.

 

Нямах време да се радвам

на деня и светлината,

недалеч по булеварда

асфалтираха платната.

 

Помня само, че до мене

бе наболо бяло цвете,

аз посегнах да го взема,

то ми кимна: "Оставете!".

 

За добро или за лошо

вече трябваше да ходя

върху бялата си кожа,

некалила се в живота.

 

Пясък вееше в очите

и вървяхме - много стъпки,

влага браздеше страните

и се стичаше на капки.

 

После спря и тя да блика,

само прах и път, и жега,

слепна се за миг езика,

после...спомням си, че легнах.

 

За добро или за лошо

вдигнаха ме - да не преча,

оттогава се разхождам

покрай телената мрежа.

 

Нито бързо, нито бавно

мога все пак да достигам

някъде, където равно

през нощта да си постилам.

 

И тогава се заглеждам

във звездите, дето трепкат

сякаш в някаква надежда

като морните ни клепки...Моят път

За добро или за лошо

не ме пипайте, ви моля,

израних се в тая пошлост

накамарена от воли.

 

Аз бях тръгнала по пътя -

знаете го - през гората,

тих и сенчест, нежно скътан

между корени, в цветята.

 

Да вървиш там - то е песен,

то е приказка, балада,

епопея пролет, есен,

или сняг, когато пада.

 

За добро или за лошо,

на пътеката - преграда,

аз опитах се да скоча

и успях, но в края паднах.

 

И тогава...станах червей,

а пътеката - в земята,

да пълзя във мрака черен

това искаха краката.

 

И пълзях, а те вървяха

горе в  улици, в площади,

над главата ми сновяха

с хиляди и без пощада.

 

За добро или за лошо,

но от времето паважа

на така се разположил,

че можах да се покажа.

 

Нямах време да се радвам

на деня и светлината,

недалеч по булеварда

асфалтираха платната.

 

Помня само, че до мене

бе наболо бяло цвете,

аз посегнах да го взема,

то ми кимна: "Оставете!".

 

За добро или за лошо

вече трябваше да ходя

върху бялата си кожа,

некалила се в живота.

 

Пясък вееше в очите

и вървяхме - много стъпки,

влага браздеше страните

и се стичаше на капки.

 

После спря и тя да блика,

само прах и път, и жега,

слепна се за миг езика,

после...спомням си, че легнах.

 

За добро или за лошо

вдигнаха ме - да не преча,

оттогава се разхождам

покрай телената мрежа.

 

Нито бързо, нито бавно

мога все пак да достигам

някъде, където равно

през нощта да си постилам.

 

И тогава се заглеждам

във звездите, дето трепкат

сякаш в някаква надежда

като морните ни клепки...

Моят път


За добро или за лошо,

не ме пипайте, ви моля,

израних се в тая пошлост,

накамарена от воли.

 

Аз бях тръгнала по пътя -

знаете го - през гората,

тих и сенчест, нежно скътан

между корени, в цветята.

 

Да вървиш там - то е песен,

то е приказка, балада,

епопея пролет, есен,

или сняг, когато пада.

 

За добро или за лошо,

на пътеката - преграда,

аз опитах се да скоча

и успях, но в края паднах.

 

И тогава... станах червей,

а пътеката - в земята,

да пълзя във мрака черен -

това искаха краката.

 

И пълзях, а те вървяха

горе в  улици, в площади,

над главата ми сновяха

с хиляди и без пощада.

 

За добро или за лошо,

но от времето паважа

на така се разположил,

че можах да се покажа.

 

Нямах време да се радвам

на деня и светлината,

недалеч по булеварда

асфалтираха платната.

 

Помня само, че до мене

бе наболо бяло цвете,

аз посегнах да го взема,

то ми кимна: "Оставете!".

 

За добро или за лошо

вече трябваше да ходя

върху бялата си кожа,

некалила се в живота.

 

Пясък вееше в очите

и вървяхме - много стъпки,

влага браздеше страните

и се стичаше на капки.

 

После спря и тя да блика,

само прах и път, и жега,

слепна се за миг езика,

после...

               спомням си, че легнах.

 

За добро или за лошо

вдигнаха ме - да не преча,

оттогава се разхождам

покрай телената мрежа.

 

Нито бързо, нито бавно

мога все пак да достигам

някъде, където равно

през нощта да си постилам.

 

И тогава се заглеждам

във звездите, дето трепкат,

сякаш в някаква надежда

като морните ни клепки...

 

© Даниела Тодорова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??