Моята раничка
Нощем вървя по лунна пътека
през призрачна тъмна гора,
понесъл свойта човешка несрета
в раничка от любов и тъга.
Любовта е моята твърда постеля
за отдих на мъжки особени чувства,
завивка е тъгата ми за ненамерени
и ненацелувани момичешки устни.
При всяка пристъпена крачка
от любовта ми припламва звезда,
а луната като бялосинкава врачка
се присмива на просребрена коса.
Познава ме тя - толкоз години
прави пътека на мойта съдба
и знае, че докато мене ме има
раничка ще нося с проблемна душа!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Василев Всички права запазени
