Мразя
трябва да призная че обичам
когато онази твоя усмивка
ме полази по раменете
по събраните в кръст колене
си открадне трапчинка
или отметне кичур коса
за да целуне очите ми
но мразя когато
цигареният ти дим
ме щипе по бузите
се смее на кривата ми гримаса
защото не мога да дишам
и ме задавя
а после сякаш нищо не е било
ме прегръща отново
и е тихо
градът е сива мишка
скрита в краката на планина с бяла шапка
и шал от скиори
е някак спокойно
сред сълзите на дъжд
изоставен от шарена пролет
намокря от завист
клишираните думи
между пръстите на влюбен
докато ръси перли в косите
на чужда любима
. . .
и ужасно мразя
когато решиш че е дошъл моментът
любовта да стане трудна
да се скита между Сцила и Харибда
тънките пътеки изгоряха
ще си откъсна мигла
и ще пробяга поглед
от моята към твоята зенѝца
докато тиктакам
животът е с часовников механизъм
изобщо мразя
думокрацията в отношенията
когато действията са мимолетни
и просто фарс
(една усмивка и три фаса
са непретенциозен флирт
не правят впечатление)
ще спра да чакам
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пепър Формаджи Всички права запазени
