Мразя, ала пазя
Мразя тишината на врабците,
сгушени под зимната ми стряха,
както и сълзите във очите,
дето като врани ме кълваха.
Мразя, сам когато си говоря,
мълчаливо ехо да отвръща,
а мечтите - празни коридори,
като октопод да ме прегръщат.
Мразя и беззъбите недели,
скрили се от шумно ежедневие
и да чакам лястовици бели,
смисъл за душевно изцеление.
Мразя да пронизвам хоризонта
с погледа, наострен от проблеми,
и когато искам, да не мога
кроткост да налея в свойте вени.
Мразя се, когато нещо мразя,
ала без да искам се увличам,
но дори тогава аз си пазя
чувството да мога да обичам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Йорданов Всички права запазени
