Мразя, ала пазя
Мразя тишината на врабците,
сгушени под зимната ми стряха,
както и сълзите във очите,
дето като врани ме кълваха.
Мразя, сам когато си говоря,
мълчаливо ехо да отвръща,
а мечтите - празни коридори,
като октопод да ме прегръщат.
Мразя и беззъбите недели,
скрили се от шумно ежедневие
и да чакам лястовици бели,
смисъл за душевно изцеление.
Мразя да пронизвам хоризонта
с погледа, наострен от проблеми,
и когато искам, да не мога
кроткост да налея в свойте вени.
Мразя се, когато нещо мразя,
ала без да искам се увличам,
но дори тогава аз си пазя
чувството да мога да обичам.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
