Мразя реалността

Труден е животът там, навън,

но отново вкъщи съм сега,

потъвам в хубавия сън,

изчезва вечната тъга,

спя дълбоко, като пън,

сънувам същата жена,

но проклет да бъде този звън,

толкова силно мразя реалността...

Обичам те! Повтарям аз отново и отново.
Целуваш ме, събуждам се и нищо ново,
било е сън, същия сънувах снощи,
както и стотици други нощи.

И пак лежа самотен във леглото, тишината ме убива,

мисълта за шансовете пропилени психически ме срива,

глупак съм аз, глупакът, който в редовете пак душата си излива,

но защо нямам сили да ти кажа какво чувствам като те видя?

Думи много, думи най-различни, думи грозни и красиви,

думи кратки, думи дълги, думи весели, забавни, закачливи,

думи сложни,  думи груби, думи прости, думи лоши,

думи нежни, думи мили, жестоки думи, пошли,

думи всякакви, безсмислени и важни, думи мрачни,

думи стойностни и думи съдбоносни, думи многозначни,

думи, толкова са много, но защо не ги намирам,

думи нямам да опиша чувствата си, ах, умирам...

И ето, пак към мен със бавна крачка ти се приближаваш,

прегръщаш ме, със шепот нежен на ухо ме поздравяваш,

поглеждам те, не знам какво да кажа, изглупявам,

поглеждаш ме, усмихваш се и аз направо онемявам.

Отмествам поглед, усещам как се изчервявам,

ти все така ми се усмихваш, чувствам, че се вцепенявам.

Отварям си устата, не излиза нито шум,

пробвам пак – и нищо, проклинам се наум.

И ето, пак моментът отминава, ти си тръгваш,

казваме си чао и после продължаваш, без да се обръщаш.

И аз стоя вцепенен и гледам с мъка как се отдалечаваш,

вече не те виждам до мен, но в съзнанието ми все още там оставаш.

Ти си там като се събудя, ти си там като заспивам,

нощта е дълга, още хиляди пъти насън чувствата си ще разкривам,

продължавам да сънувам, и като се събуждам все наум се псувам,

че сънят не ще се сбъдне, после пак във мислите си аз потъвам.

Труден е животът там, навън,

но отново вкъщи съм сега,

потъвам в хубавия сън,

изчезва вечната тъга,

спя дълбоко, като пън,

сънувам същата жена,

но проклет да бъде този звън,

толкова силно мразя реалността...

Животът ми е сън, моето въображение е моето спасение,

съзнанието ми е пустиня, последното видение,

миражът, който все не достигам, е образът ти далечен.

Сънувам, без дори да мигам, на самотата съм обречен,

виждам те във мислите си, в жарката пустиня,

ти си там, стоиш пред мен, досущ като богиня,

слънчеви лъчи танцуват в твоите две очи,

във въздуха се реят дългите ти бляскави коси,

погледът ти, мил и страстен, пълен със желание,

неустоим пронизва ме с божествено сияние,

а устните ти плътни, влажни, се оформят във усмивка

и безмълвно сластно ме подканят, и сърцето ми те иска,

болезнено се удря във гърдите ми и плаче с кървави сълзи,

единствено на теб принадлежи, единствено за теб тупти.

Не си ме заблудила, знам, че дяволът си ти,

но, по дяволите, искам душата ми във ада да гори...

Труден е животът там, навън,

но отново вкъщи съм сега,

потъвам в хубавия сън,

изчезва вечната тъга,

спя дълбоко, като пън,

сънувам същата жена,

но проклет да бъде този звън.

Толкова силно мразя реалността...