Бих ли я отрекла, бих ли я забравила?
Преди това ще се откажа от себе си...
Ще престана да живея под слънцето...
Защото сърцето трепти само за нея...
Всичко което му се случва, което изпитва
или пък е премълчано..., всяко едно кътче...
всяка звезда и всеки лъч намират се...
в нея, усмивките и сълзите рисуват я...
В нея безумно влюбена съм всеки ден и нощ...
А когато виждам само пустинята, тунела...
в песните и ще открия светлината и морето...
в нея го намирам искрен и обичащ живота...
А ако несправедливостта там ме натъжи...
ще се завърна в нея, някъде тук в смисъла...
където добротата на някого тъй радва ме...
като полета на пеперудите докато се любят...
Тя ми даде живот, тя е която бди над мен...
тя е природа, която не си отива, а остава...
тя все още е там, и вижда кой е щастлив
и кой не, за да влезе в живота и на двамата...
Тя е моята свята майка, неуморимия войн,
душата, която лети, когато тялото се измори...
Тя е вярата и мечтанието, в нея Бог е любов...
тя е това съкровението, което не се предава...
На всеки край, тя ще изпее пътя на началото...
И ако има друг живот, избирам да живея за нея отново...
Тя е усмивката с която заспивам и се събуждам...
тя е слънцето, което всеки ден огрява луната...
© Лили Вълчева Всички права запазени