Музиката...

Музиката...

Бих ли я отрекла, бих ли я забравила?

Преди това ще се откажа от себе си...

Ще престана да живея под слънцето...

Защото сърцето трепти само за нея...

Всичко което му се случва, което изпитва

или пък е премълчано..., всяко едно кътче...

всяка звезда и всеки лъч намират се...

в нея, усмивките и сълзите рисуват я...

В нея безумно влюбена съм всеки ден и нощ...

А когато виждам само пустинята, тунела...

в песните и ще открия светлината и морето...

в нея го намирам искрен и обичащ живота...

А ако несправедливостта там ме натъжи...

ще се завърна в нея, някъде тук в смисъла...

където добротата на някого тъй радва ме...

като полета на пеперудите докато се любят...

Тя ми даде живот, тя е която бди над мен...
тя е природа, която не си отива, а остава...
тя все още е там, и вижда кой е щастлив
и кой не, за да влезе в живота и на двамата...

Тя е моята свята майка, неуморимия войн,
душата, която лети, когато тялото се измори...
Тя е вярата и мечтанието, в нея Бог е любов...

тя е това съкровението, което не се предава...

На всеки край, тя ще изпее пътя на началото...

И ако има друг живот, избирам да живея за нея отново...

Тя е усмивката с която заспивам и се събуждам...

тя е слънцето, което всеки ден огрява луната...