МЪЖКО А CAPELLA ПЕЕНЕ

Сега съм шепот на трева

върху плешивите баири –

и глухоняма синева

хрипти ми в гърлото – и свири.

Нехайник – изпилил до вик! –

душа в несвестните простори,

прехапало горчив език,

в мен миналото ви говори.

Стърча – по-сам от спънат кон –

в полята с мак и дива ружа.

Ако запея, ще е стон.

Заслушам ли се – ще е ужас.

И аз не знам – с чии гърла? –

съм пял несвестните си химни.

Нима зад розовите очила

небетата ще грейнат – зимни?

С каква надеждица летим? –

щом в нас и седмата душица

ведно с Вълшебния килим

се вдигна – и се срути! – птица.

Макар взривено, пей, сърце!

Трън беше всяка твоя буква.

Във теб Вселенското яйце

мълчанията си пропуква.