МЪЖКО А CAPELLA ПЕЕНЕ
Сега съм шепот на трева
върху плешивите баири –
и глухоняма синева
хрипти ми в гърлото – и свири.
Нехайник – изпилил до вик! –
душа в несвестните простори,
прехапало горчив език,
в мен миналото ви говори.
Стърча – по-сам от спънат кон –
в полята с мак и дива ружа.
Ако запея, ще е стон.
Заслушам ли се – ще е ужас.
И аз не знам – с чии гърла? –
съм пял несвестните си химни.
Нима зад розовите очила
небетата ще грейнат – зимни?
С каква надеждица летим? –
щом в нас и седмата душица
ведно с Вълшебния килим
се вдигна – и се срути! – птица.
Макар взривено, пей, сърце!
Трън беше всяка твоя буква.
Във теб Вселенското яйце
мълчанията си пропуква.
© Валери Станков Todos los derechos reservados