На чисто
На чисто
Гласът ми осквернява тишината
на някакво измислено небе,
крепящо се на мигла от Луната,
във млечните зеници на слепец.
Изгубена в усмивката на пътя,
избелен като ленено платно,
пак търся Едноок, да ме упъти
към щастието, вързано на сноп
в лъчистата градина на душата ми,
под ябълката, цялата във цвят,
що няма плод. От рошавия вятър
по кожата ми кичури валят.
И цялата покриват ме с дантела
от звезден прах, листа и празен шум.
Заключена в небесна цитадела,
замлъквам като ехо след куршум.
И дишам, просто дишам тишината,
останала във Космоса след нас.
На чисто ще се учим със зората
да казваме: „Обичам те!” на глас.
Цвета Иванова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Цвета Иванова Всички права запазени
