На гроба ми ела
Когато някой ден се върнеш
в този тъжен град,
не ме търси да ме прегърнеш
и моите устни да целунеш пак!
Ела на гроба ми със роза черна,
до него тихичко седни...
спомни си как те чаках вярна...
как плачеха очите ми...
Спомни си моята усмивка
и онзи огън, който в мен пламтя...
аз мислех си, че съм щастливка,
но в лъжите моята душа горя!
На паметника ми ще пише:
"Красива беше тя...
и винаги за любовта си бе готова
на всичко, даже за смъртта!"
Ще целуваш каменните устни -
снимката на мраморна скала
и там, сред гробовете пусти
ще усетиш що е самота...
Душата ти в тъга ще се загуби,
ще пламне чувство за вина
и тихо ще изричаш думи,
както аз сега съдбата си кълна...
Но ти недей да се страхуваш -
умира всичко, не и любовта -
и в нощите недей отчаян да будуваш,
в очакване на моята душа...
В този тъжен ден, когато
с птиците в небето ще летя,
не се мъчи - ти няма да ме върнеш,
заравяйки ръцете си в пръстта!
Но там - на гроба ми ще видиш
красиви, мраморни цветя,
със сълзи горчиви ти ще ги прелееш
и в този тъжен ден ще ти простя!!!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миа Всички права запазени
