На жената

НА ЖЕНАТА

Прекрасни, падащите утринни лъчи,

те палави играят във вашите коси.

Коси от вятъра тъй нежно разпилени,

с красотата си държащи мъжките сърца пленени.

Очи пленителни, тъй нежни и прекрасни,

те светят неуморно, като звезди на небосклон, тъй ясни.

За да можем пътя в тъмнината да намираме,

и до вашата пленителна харизма, мъжете да се спираме.

Усмивка, така прекрасна като утринна зора,

зора, която блясъка оставя в капчица роса.

Усмивка мила, чувствена и нежна,

която за мъжа ще сгрее зимата жестока, снежна.

Глас меден, звънък и опияняващ,

като камбанка той трептящ, сред вятъра смразяващ.

Като песен този глас тъй мил и благ се рее,

и заради този глас, мъжът във свойта зима ще живее.

И ето как мъжът, самотен бродещ търси ден и нощ,

той търси без умора свойта мощ.

И вярвайки, че неговата мощ се корени в съдбата,

достигнал той до нея, разбира, че тя се крие във жената.