На кладата

Пред пътя господен смирен стоях

и през сълзи очите гледаха към вас – 

онези там, от първите редици, 

жадните за мъст, изпълнените с гняв, 

които искаха да блеснат с ореола на светици

погубвайки човешките души от страх. 

Онези там, като небесни жрици, 

отблъснати пред първия си земен грях. 

Гадаещи с яростната завист на девици, 

търсещи утехата в разбитата ни страст. 

Пред лицето на смъртта стоях

и през обгорените зеници виждах теб. 

Онази там, разплакана вдовица, 

седяща и скърбяща в унес плах. 

Обгърната от тъмни мисли във гърдите, 

безмълвна с две сърца побити  в тях. 

Онази там, съсипана старица, 

оплакваща спомена за миналото битие. 

Не спираща три черни  думи да изрича,

разбили стъкленицата на моето сърце.

Пред черна бездна веч стоях. 

Не виждах никого през огнената паст. 

Там ли бяхте? Чакахте ли края? 

Или заситени отидохте си в този глад. 

Оставям ви в ръцете на безкрая, 

пропиляното да търсите на онзи свят, 

където навярно ще ви срещна пак. 

Без да помня мъката, която преживях. 

Без да зная, добри ли бяхте или лоши с нас

и, може би, в онзи час приятел ще ви бъда аз. 

Пред  ангела небесен бях. 

Завинаги не можех вече да те видя. 

С мислите, безжизнен, аз към теб летях, 

душата ти сред пламъците да открия. 

Прострял безчувствените си ръце, 

с безгласен вик дописвах последни редове: 

Ще бъда там, където си и ти! 

Където гледат твоите пресъхнали очи! 

Където любовта витае в съкровените мечти! 

Където вода и огън си играят като братя и сестри!