На колене
Тиха беше нощта,
но очаквах гост да ми е само мрака.
Не заключих моята врата,
да си дойдеш... ме крепеше надеждата...
Не повярвах, че се случва,
мислех, че така ми се струва...
но неканен гост почука на моята врата...
... моят мъж се беше върнал с наведена глава.
Стоеше, паднал на колене
и за прошка ме молеше...
Да забравя, че с друга бях заменена,
да повярвам, че е обичал само една жена,
че само аз за него съм била любовта...
Другата - целувала по-добре...
но никога за него живота си нямала да даде...
Другата - му запълвала само нощта,
самотата го подтикнала към тази грешка.
Моят мъж се върна, свел поглед към земята,
липсвала му нежността ми и топлината...
Да го прегърна, ми сърцето крещеше,
но да му се доверя - умът не щеше...
Моят мъж вече щял да ме носи на ръце.
Да го погледна, не ми даваше сърце...
Сълзите му - истински ли са те?
От душата му ли излизаха думите?
Пред вратата ми стоеше...
и в очите ме гледаше...
Моят мъж чакаше своята присъда...
А аз само любов исках да му отсъдя...
Застанал на колене, плачеше като дете...
Обичал ме, но не можел да си го признае...
Искал ме повече от преди...
Нямал да допусне вече да пролея сълзи...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Диди Георгиева Всички права запазени
