Брега отнесен от забравен ураган.

Поредна есен,

пореден порив невъзпрян...

Луната шепотно заглъхва.

В облаци от суета.

Когато търсим суша, се давим във вода.

Защо са ни звездите плахи?

Защо е любовта?

Щом няма звук от тях и няма светлина.

Политаш ти,  дали в безумие?

Защо не спреш?

Устните ти нецелунати и вечния копнеж.

Локвите са пресушени от дъга.

Полята също.

Непростената вина дългa си връща.

А аз и ти стоим безмълвни.

На края на света.

Очите ни са пълни с късчета сърца.

И светлини целуват мрака.

Боже, помогни!

Ако сега заплачем,  дълго ще боли...