Мина много време, а го помня като вчера,

баба търсеше ме, викаше с високия си глас. 

А аз, детенце, криех се в килера.

“Направих ти мекички, бабо, идвай тук при нас.“
 

И беше лято, слънцето печеше,

а пък те не спираха и все на крак стояха.

И неусетно, бързо времето летеше, 

но те от него грам не се бояха.
 

Това да свършат, там да идат,

плодовете на труда беряха. 

Животните изкарват, вечер ги прибират 

и като че ли по-бодри и от мене бяха!
 

Като пчелички малки, работливи, 

бабчето и дядко все жужаха. 

И усмихнати, и обичливи, 

там, под мойта родна стряха. 
 

Всичко може, знае всичко - 

моят дядо – силен и голям! 

Баба – малка и добричка, 

все по двора бе насам-натам. 
 

Но пък човек е баба, а и дядо също. 

Седнаха и те, и малко се поспряха.

А аз се изненадах, това не бе присъщо.

Че, до скоро, те пчеличките ми бяха. 
 

Тук-таме ги заболя, 

измориха се да ми жужат. 

А навън пък заваля, 

слънцето го замени дъждът. 
 

И малко тъжничко ми стана,
че носят бремето на старостта, 

и знам, че тя е нежелана, 

но пък в тях аз виждам храбростта!
 

Ходят бавно и полека, 

седят по-често от преди. 

На гърба – със старина нелека, 

и понякога - сълзи в очи. 
 

Но освен дълбоки бръчки на лицата 

по една украса всеки път стои, 

да отидат пак при тях децата, 

две усмивки чакат цели нощи, дни!
 

Малка бях, а те над мене бдяха. 

Бабчето и дядко, моите пчелички. 

И винаги по двора, все на крак стояха, 

но пустото му бреме – измори ги!