НА МУЗАТА
НА МУЗАТА
В спасеното убежище на мойта вечер
едничка тя витае в тишината късна.
Присяда тихо. Казва: “Дойде време вече”,
а аз от себе си по нещо все откъсвам.
Не питам ни коя е, нито колко още
ще бъда галеник разглезен на съдбата.
Но чувствам словото да взема пак надмощие
над пепелищата безмълвие в душата.
Там прегорели думи търсят своя смисъл
и въглени продират гърлото на мрака.
В безвремието аз така съм се улисал,
че вече и не помня колко дълго чакам…
И знам, край хълма, бучнал моето разпятие,
витаят сенки на илюзии убити.
Напразно чакам аз Хранителят да прати
вода вместо оцет с надеждите ви сити…
Не се самозалъгвам. Гледам как попиват
частиците от мен в това летоброене.
Дано и музата ми бъде търпелива,
за да пожъне кротко своето търпение…
Ванилин Гавраилов
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ванилин Гавраилов Всички права запазени
