На върха на кулата безмерно висока Жокерът танцува,

 с неумолима алена усмивка на напудреното си лице.

Танцува плавно стъпките на валса,

с отвлечената си любима във ръце.

Шепти й,

заровил пръсти в златните коси:

„Създадени сме с теб един за друг, любима!”

Шепти й, без да вижда

как  съхнат бавно топлите сълзи .

Надеждата ù плавно стихва

с всеки звън на тежката камбана.

А Жокерът все по-широко се усмихва, 

усеща как тя упоена се предава… 

Къде е нейният герой,

защо ли глъхнат стъпките му  във нощта?

Нима изгубил е следите той

или заглъхнала е в него любовта…?