Над бездната
Във бързея на времето
спасяваха ме много думи.
Като войници,
с уж крехката си външност
отвръщаха на всеки удар в гръб
на изненадващи атаки
от съмнителни приятелства...
И в тежки часове измъкваха ме,
за да не ме погълне мрака
на задушаваща тъга
или пък отчаяние,
докато долу бездната ме чакаше,
за да ме глътне...
Превръщаха се в салове
напук на всичките
подводни камъни,
които като хищници ме дебнеха
на дъното - да ме оглозгат като труп...
Когато на брега - и мокър, и издран,
но затова пък жив,
поисках да благодаря,
словата изведнъж не стигнаха...
Не стигнаха дори за простичка молитва -
по малко бяха губили от себе си,
във всеки ден и всеки час
във битките да оцелея.
Неказаната благодарност
растеше с непозната сила в мен -
като изстрадан благослов
и ме зареждаше с енергия
за срещите със бъдещи предателства...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Edmon Nazarian Всички права запазени
