Надежда
На път към пустинята
ветровете плачат
и тихо крачат
към милостинята
на злобната воля,
що нежно оголва
своите скрити зъби,
пазени за вопли
и мечти още топли.
С ласки груби
тя успокоява
и се гощава
с блянове далечни
и малки, и кратки,
и знайни, и загадки
безбрежни и вечни,
с покруса и с мъка,
със стон и с ропот,
с въздишка и с грохот,
с успех, с несполука.
Самотник тихо ù се моли
за прошка за грешка,
за съдба нетежка,
за изход от злата неволя,
която толкова мазохистично,
с мисъл почти алтруистична
сам прие с открити обятия,
но без да помага на никого.
Залъган от света, обикнал го,
бе решил да изпробва разпятие,
кова неуморно сърцето си
с пръстите на ръцете си,
шепнейки влюбено проклятие,
издигайки болката в култ,
скрит зад командния пулт
на мислите свои,
властващи над мекото му тяло,
разръфано и осквернено изцяло
от кървави порои.
На ръба на оазис,
самотен и празен,
от хора опазен,
душата, в катарзис,
проридава и сяда
на ръба на грамада
от бистра вода
с образи неясни,
непознати, прекрасни,
живущи в свобода
със страст и желание
в невиждано омаяние.
Потапя се спокойно
в повърхността гладка
и с усмивка сладка
тялото стройно
потъва и вдишва
от меката киша
на дъното дълбоко,
а птиците, чиито
образи прелитат
гледат
неразбиращо
отвисоко.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Людмил Стоянов Всички права запазени
