Колко вселени завладя?
Не за да ги притежаваш,
а за да препуснеш из тях,
без някога да съжаляваш,
че устремът ти те е  спънал?
Изправи ли се след това?
Или за векове потъна?
По-силен ли те изкова
туй, дето уж не ни убива?
Или лекуваш още гордост,
забравил нагоре да пробиваш?
Да губиш не е позорно.
Падаме. Върха висок
може и да не покорим.
Но там ли е смисълът дълбок?
Отгоре, над всичко да стоим?
Дали е въпрос на покоряване
онази малка частица щастие,
която искаме да хванем?
А тичането сред опасности
не е ли тайният двигател
на невъзвратимата ни младост?
И всяка нова стъпка е създател.
Тичай. Докато има радост
от всяко диво безразсъдство.
Докато още не пресмяташ
кое изковано е от мъдрост.
Тичай. Докато хващаш вятъра…
Всеки връх непокорен
не е загуба на щастие.
А ако се качиш на него,
наградата ти не е власт.
Животът с път ни награждава,
не с първенство или забвение.
Вървиш, не за да побеждаваш,
а за да срещнеш други като тебе.

06.11.2018
гр. Сопот