Най-голямото наказание

Родена в небесната синева -

мъничък ангел с малки крила.

Беше красиво, неописуемо прекрасно.

Отраснах сред неземна природа,

обичана, и нищо не беше опасно.

Разхождайки се из райската градина,

прониза ме стрелата любовна

и нищо вече не бе същото.

Усмивката си, слънчева и омайна,

подари ми ти.

Научи ме на толкова неща.

Нощта и денят сливаха се в едно.

Защото ти беше до мен,

и аз бях до теб -

слети във вечността на нашите мечти.

Показа ми как да летя,

докосвайки нежния повей.

Научи ме да свиря на лира.

Наричаше ме постоянно красива.

От всички чувства, аз избрах "щастлива"!

Защото ти направи ме такава.

Но Създателят реши друго.

Прогони ме от Рая,

защото не трябвало да чувствам.

Забранено. Да обичаш. Да бъдеш.

Запрати ме надолу -

към обикновените хора.

Отне ми единственото, което ми бе останало -

безсмъртието. Вечността.

Помислих, че умирам.

"Щом плачеш за чувства,

изпращам те в свят, където те никога няма да те напуснат!"

Взе всичко, което имах

и ме остави да се лутам -

в тъмното, в празното, в нищото...

Гладна. Жадна. Гола.

Вече не можех да летя.

Не можех да бъда до него -

когото обичах.

Свободна. Но сама.

Никому ненужна.

Паднал ангел с обрулени крила.

Вън от Рая и разкоша.

Човек.

Нима това е най-голямото наказание?