Намерих си причини да не искам
Зазида ме във мислите си пясъчни
в пустинята на твоето сърце,
във ямата на прашните ти спомени
зарина там и моето лице.
Изтръска и праха от мен по себе си.
От устните целувките изтри.
И чувстваш ли се днес свободен,
че няма да ме имаш вече ти?
Намерих си причини да не искам
дори да чуя вече твоя глас.
И ето мога, днес си тръгвам
и ти над мене вече нямаш власт.
В очите ти не искам да поглеждам,
че не звезди, дори искричка няма там.
Била съм сляпа, но сега проглеждам,
а любовта оставям да ти бъде храм.
Да коленичиш там и да се молиш,
но не за мен, а светлина за теб,
че тъмно е било в сърцето ти,
а пък душата - късче лед.
Залъгваше ме с празни излияния,
че най-хубавото съм била за теб,
и случена във твоите обятия,
ограби всичкото от мен.
Дори сълзи днес нямам, да изплача
най-свидната си истинска любов.
Не пея вече, само нямо грача...
не те догонвам с нежен зов.
Ще те забравя, както болен - стара рана.
Ще те изтрия от сърцето си, да не болиш.
Дори и спомен няма да оставя
в душата си, да не прокървиш...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
