Стоя си сам и блед в дъжда
с омачкан фас в разбитата уста,
плюя кръв и  зъби стискам.

Не ми харесва никак светът,
във който живея
и все по-често сам седя,
и все по-рядко безгрижен се смея.
А всичките ми спомени разбити са, опорочени,
в реалността - оказвам се напълно сам.

Раят празен е отдавна,
умряха всички ангели на добрина,
ще гния в дупка черна, влажна, гадна
и червеите в мене ще се впият и  
последната ми капка кръв ще  изпият.

Ще загина, за да се спася -
не най-страшна е смъртта...
Аз съм унижаван, обиждан и разбит,
окървавен, забравен и ням.
Толкова, напълно сам.

И сега затварям подутите от удари очи
и си представям, че любимата ми до мене стои,
обаче, за жалост голяма, само
вятърът  в ушите ми шепти, а сега отново ставам 
и по гадния път с гордо вдигната глава напред продължавам.