Не ме обичай!
Не ме обичай!
След мен потичат дъждове,
а бурите превити ме изричат
със име на жена от ветрове,
посята във полета от изричане.
Не ме обичай!
Аз съм глътка смях
за полета на птици от бленуване.
Душата си раздадох в онзи миг,
наречен от звездите за сънуване.
Дарувам ти морета от звезди,
с които да преплуваш в светлост
до утрини, жадуващи лъчи,
но мене не обичай, аз съм ято...
Не можеш да нахраниш в мен
на птици непреглътнали... самотното.
Не искам да си тъжен и сломен.
Крило съм от безпътното си лято.
Но сетиш ли в гръдта си жаждата,
с която да нахраня твойте нощи,
обичай ме, когато съм троха
отронена, за да ме има във очите ти.
Тогава само ме обичай в святост.
С онази, само твоя топлина,
която ми дари очи за радост,
изгубена в бездънна тъмнина.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
