Не ме съди!
Не ме съди!
Защото време е да тръгна.
Та аз съм птица в нежен полет,
небето ме зове... и тръгвам.
Крилата ми - сами ме носят.
Не зная накъде,
но зная я вратата,
онази същата, която се отваря,
не с думите вълшебни,
а с душата.
Не ме съди, любов,
че връщах се при тебе,
да търся лъч - живот,
и оставах приютена...
Със вино от кръвта си,
те поих,
нахраних те,
със звездни обещания.
Сега не ме съди, аз тръгвам,
без излишни притеснения.
... Когато съмваше се в мен,
усетих болката,
отдясно... там, между ребрата.
Очите си не исках да отворя,
страхувах се,
от болка да не ослепея.
Не ослепях... и оцелях.
И плаках. Плаках горко,
плачът ми стигна небесата,
отвориха се и видях
крила, запазила ме бе дъгата,
и нямах грях...
Сега си тръгвам,
и нямам много време за раздяла,
но пак след болката обичам,
и литвам, чака ме душата цяла.
Прости, любов!
Не аз, и нито ти си закъсняла,
защото някога, в нас се роди,
красива песен, още неизпята.
И нека, тръгвайки,
след мен да зазвъни,
мелодията й, така позната.
А ти не ме съди!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
