не ме запомняй...
Не ме запомняй, не сънувай!
По мен не страдай никога,
когато веят ветровете, полюшват
листите от нежност на брезите.
Разказват им за обичта на времето,
за слънце, за морета, за небето,
за тихото копнение на струните,
докоснати в моление от пръстите.
Не ме запомняй мен самата, като бреме,
оставило след себе си неволи,
в измитото на облаците в дъждовете,
със капките изливай ме във минало.
Не ме сънувай мене, като спомен
кошмарен, с вик, откъснат от нощта,
защото аз съм лъч от нежност синя,
при теб ще идвам тихо в утринта.
По мен не страдай никога,
когато веят ветровете, полюшват
листите от нежност на брезите.
Разказват им за обичта на времето,
за слънце, за морета, за небето,
за тихото копнение на струните,
докоснати в моление от пръстите.
Не ме запомняй мен самата, като бреме,
оставило след себе си неволи,
в измитото на облаците в дъждовете,
със капките изливай ме във минало.
Не ме сънувай мене, като спомен
кошмарен, с вик, откъснат от нощта,
защото аз съм лъч от нежност синя,
при теб ще идвам тихо в утринта.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
