Не-моята Тишина (2009)
Тишината не ми е присъща.
Искам шум, глъчка, музика, врява.
Тишина – празна гробница съща.
Аз изчезвам, тя, горда, остава.
Аз я моля, тя гузно въздиша.
Обещавам й свещи-светулки.
Тя ми кимва. Мълчи. А аз пиша.
Тишината – на Болката булка.
Аз я чаках Епохи и Ери.
Заета бе да пирува с Луната…
Взех билет и пред лунните двери
я намерих. Мълчи Тишината…
Щрих. Пияна. Лъстива. Уверена.
Подарих й писмо в раковина.
Тя не знае, от мене намерена,
как мечтаех за синята зима.
И за бялата смърт, и за джаза.
И за феи, в косите й пуснати.
И когато я милвах, ми каза:
“Ти си друга Луна. Не-моята.
Мръсната”.
Убедих я във мен да се сгуши.
Тя заспа – и пияна, и горда.
Оттогава не мога да слушам
Тишината – в пияни акорди.
01.2009
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Александра Симеонова Всички права запазени
