Не смей да ме търсиш...
НЕ СМЕЙ ДА МЕ ТЪРСИШ…
Не смей да ме търсиш пак в сънища,
отрекох небесните блянове.
По земните пътища съмва се
и тръгвам с дъжда, заваляло е…
Замина си зимата в мигове –
стопени снежинки от спомени,
докосващи мъртвото минало.
Прашинка във време напомнящо.
Мирише на пролетна нежност,
погалени цъфват дърветата.
Отвътре зелена безбрежност,
облива ме тихо и звездно.
Не смей да ме търсиш при птиците –
въздушни химери на полети.
Душата е явно безстишие
на Вечност дълбока във погледа.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Санвали Всички права запазени
