Не ти ли казаха...
Не ти ли шепнеше, кажи, земята
на всяко място, през което минеш,
каква съм аз - фатална непозната,
която себе си не разгада с години...
Не ти ли каза камъкът, че като него
кораво е сърцето ми, дори да плаче,
и честно казано, от чуждо его
съвсем се вкамени. И се затлачи.
А вулканичното бумтене чу ли,
"Това е тя - изригва ненадейно,
помита чувства, спомени, нахлува
и те взривява". Бомба-самоделка.
Дъгата седемцветна да ти каза,
че в мен преобладава някак черно
и не приличам на кристална ваза
с букетче китни спомени. И нежност.
А огънят, комуто съм подвластна,
попита ли дали със мен е лесно,
дали като разпаля буйни страсти,
не ще погине жалкото безинтересно.
Орела питай, с мене как лети се
и се превземат нови хоризонти,
и океана питай като се разплискам,
дали скали на пясък не изронвам.
Но ти видя във мене само цвете,
което се нуждае от любов и ласка.
Сега цъфтя. Прегръдката ти мека
е най-любимото ми място на земята.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Донова Всички права запазени
