НЕЧИЕ ОТСЪСТВИЕ

Разрошеното утро в светла риза

връхлита безпардонно изведнъж.

Опечалени сенки се изнизват –

като рисунки от асфалта

в дъжд.

Навън се разлюлява ден лудуващ,

събуден от внезапен дрезгав вик.

Порозовели облаци пътуват.

Въздъхва с горест нецелунат миг.

От нечие отсъствие ранена,

побягва просълзена тишина

и тъне във вина, течаща в мене,

стихът ми, натежал от самота.

Сломени от безсъние,

не трепват

надежди –

като мъртви пеперуди

пред полет.

Безпощадно слънце светва.

О, по-добре е

да не бях се будил!