Недадената непревзетост
Ще седна, щом предлагаш стол.
Ше сложа уморените си кости
на дунапренен, мек престол.
Ще поостана – щом приемаш гости.
Не ме жалѝ! Почувствах се добре.
Не страдам от излишна гордост.
В уютното ти, тъмно сепаре
ще се усмихвам с изветряла горест.
Бях просякиня. В скъсан чул
на прага ти застанах. Смешна
навярно съм. Не си ли чул,
че любовта е лудост грешна?
Повика ме и някъде далеч
отекна гръм, светкавица отсече
живота между нас с двуостър меч.
Притихна после. Времето изтече
в небеснобистър порив на плътта
и в срещата кармична на душите.
Преситена е с бури пролетта.
И в нас. Нали ми каза – не отлитай!
И ето ме – потръпвам в яростта
на чувствата ти като тънък пламък,
готова всеки миг да отлетя.
Нали за дълга обич ме покани?
Защо тогава страдаш, аз – мълча?
И ако с теб се преповторим
със стария финал – ще отзвуча!
Търси си нова, по-спокойна...
орис!
16.05.2020
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
