Недовършена приказка
Колко дълго мълчах, как боричках се с думите, само
вътре в мен да стоят, за да зреят без грях и измама,
как затворих ги в мрак, може би и почти ги забравих,
че излязат ли, пак ще преминат през всички прегради.
Ден след ден, час след час ги държах като в каменна крепост,
разговарях без глас, с тишината на сенките слепи,
през смълчани гори и скалисти съмнения бродих,
срещнах много зори, много тихи пространства споходих.
Ала днес ти дойде и случайно за нещо попита.
Сякаш падна перде от очите ми, дълги дни скрити
и за миг се роди в мен желание пак да говоря,
да събарям стени, на словата да срутя затвора.
Колко дълго мълчах, колко думи у мене узряха...
Днес напускат без страх отеснялата, сигурна стряха,
за да литнат към теб, по-свободни, могъщи и силни,
да разтварят небе, да поливат безводни пустини.
Мога притчи за грях и за святост безкрай да разказвам,
за сърдечния крах на епоха, останала празна,
чудни приказки знам - за принцеси, лами, самодиви,
за сърцати мъже, запленили девойки красиви.
А последната... тя, недовършена май че остана,
има смях и тъга, има радост и парещи рани...
Нямам спомен как почна, пък и как ще завърши не зная,
но разказвам нарочно, може би ще помогнеш за края.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Вики Всички права запазени
