Там, където сутрин слънцето изплува,

там, където нощем душата ти лудува,

нейде там, отвъд синевата,

нейде там, отгдето извира светлината.

Там, където вълните стигат хоризонта

и се разбиват с камбанен звън,

нейде там, в пространството, в небитието,

тя живее в своя сън.

Зелените очи светят и сега,

но само там, в нейната луна.

Тя гледа как се давим в болка и тъга,

обвити в задушливата мъгла.

Как ще изсвириш ти мелодията,

когато няма кой да помни песента?

Как ще усетиш еуфорията,

когато няма кой да ти даде къс от любовта?

Ще има ли кой спомена да носи,

че вървял по тез улици си ти?

Ще се намери ли кой сълзи да рони,

че в земята черна студен лежиш,

когато тежък, непробуден сън заспиш?

Но стой, почакай!

Това е нашата съдба!

Щом веднъж очи отворил си,

бавно, мудно крачиш

към неизбежната тъма.

С достойнство ли ще се оттеглиш,

или ще хленчиш със сподавен вик?

Нима в пашкул от страх ще се обвиеш

в опити себе си тук да задържиш?

Навън е пусто, падат есенни листа.

Старото умира, топи се, пада като дъжда,

за да направи място на новото,

отдръпва се, с времето бива разяждано от ръжда.

Тя имаше мечти, има и сега,

нейде в сумрака ги нашепва с вятъра,

С морската вода в дъха й,

с ледена песен в кръвта й.